четвъртък, май 8th, 2008...6:40 am
Като си пееш, Пенке ле…
Неотдавна в блога на Димитър Николов прочетох една статия за постоянството в развиването на уебсайт.Главния извод от статията е, че всеки, захванал се да си прави някакъв вид сайт трябва да има ясна цел.Без цел нямаш мотивация, щом нямаш мотивация пишеш по-рядко и предимно глупости, което никак не ти помага да си докараш какъвто и да е трафик.
Като изключим хората, които правят сайтове за да изкарат пари от тях останалата част има за цел главно постигането на някаква популярност, тоест някой да ги чете и евентуално да коментира.
И така след като човек си направи блог и не получи коментар известно време, той започва да се чуди дали изобщо някой посещава блога му (особено ако няма брояч на посещенията).За хора със слаба психика и това е достатъчно за да се откажат от блогването и като цяло от всякакъв вид личен сайт.
Само че на всеки трябва да е ясно, че не винаги хората могат да коментират даден пост.Първо може да не са достатъчно запознати с проблема за да изкажат мнение, а може и просто да нямат какво да кажат.Аз например чета около 5 блога, в които коментирам много рядко или дори не коментирам, което не значи, че не са ми интересни.
И така драги блогъри-новаци (към които се броя и аз) , да знаете, че Пенка като си пее, все някой ще я чуе, стига песента й да я прилича на песен.Ако имате какво да кажете, ще има и кой да ви слуша.Хората са го казали: “За всеки влак си има пътници.”
2 Comments
май 18th, 2008 at 9:29 pm
Освен, че исках да запеят гласовете на хората, които наистина наминават повече от един път, исках да отворя една тема за:
“какво пишеш е едно, какво си мислиш друго, а кой какво разбира трето…”
Доста често си изграждаме отношение към някого, върху предположения, които без да сме подложили на проверка започваме да третираме като факти и после “върви обяснявай, че нямаш сестра”.
Задавам множество въпроси, най вече защото аз постоянно се нуждая от въпроси.
Мисля, че ключът към истински отговори може да се открие само в правилни въпроси.
Склонни сме често да зацикляме в мисли, проектирани от собствените ни страхове, желания или амбиции. Дотолкова, че на моменти сами си говорим, не защото никой не иска да ни разбере, а защото така сме замъглили погледа си към другия, проектирайки себе си, че вече не го чуваме и не го виждаме.
Мисля, че човек трябва постоянно да изяснява собствените чувства, да си дава сметка какво желае и колко важно е това за него, за да знае до къде се разпростира Той и до къде Другия.
Иначе няма как да се срещнем… И не само това, да изискваме обратна връзка…
Ако не се бях хванала да пиша в блог например, никога нямаше да се срещна с хора като теб.
И щях да съм загубила много.
В днешния век на пренасищане с информация, сме склонни да запушваме уши, понякога дори само и от чувство на самосъхранение.
Но нека си спомним, че в зората на науката почти всички важни научни открития са извършени именно, чрез обмяна на писма или трудове между учени или мислещи хора /философи, психолози…/.
Така, че да са живи и здрави блоговете!
Поздрави, Светла!
май 19th, 2008 at 6:43 pm
Благодаря за добрите думи.Всичко, което казваш е вярно.
Трябва да има някаква комуникация между авторите, които си допадат.Всеки коментар може да роди идея за нов стойностен пост.
А и за блогърите е трудно да пишат “на сляпо”, без да знаят мнението на читателите им и дали изобщо постовете им предизвикват интерес.
Leave a Reply